Каква армия?

източник: https://www.garynorth.com/public/15211.cfm
автор: Гари Норд, Christian Reconstruction Issue July/Aug 1980 Vol IV, No. 4

“Напред, християнски войници” е любим химн на повечето хора. Той е много по-известен от “Wayfaring Stranger”, който започва: “Аз съм просто един беден странник, който пътува през този свят на нещастия.” Огромното мнозинство християни биват привличани от втория химн, въпреки че не са бедни и пътуват в много по-добри условия. Мотивът за пилигрима е много по-популярен от този за войника.

Има причини за това. Пилигримът в класическата алегория на Джон Бънян от 17-ти век “Пътешественикът” (Pilgrim’s Progress) по принцип е бил безработен скитник, преди да се обърне, и безработен пътешественик след това. С какво се е занимавал този човек? Подобно на радио-телевизионния герой от 40-те и началото на 50-те години на миналия век Ози Нелсън, той е нямал видими средства за препитание, нямал е и призвание. Ози обаче по някакъв начин си е изкарвал прехраната, докато Пилигрим просто се е промъквал през живота. Бънян, който през по-голямата част от живота си е бил странстващ майстор, а през останалия е бил в затвора, до известна степен прилича на Пилигрим. Докато сръчният майстор е имал пазар и е предоставял ценни услуги, то Пилигрим, доколкото можем да видим, е бил скитник.

Идеята в алегорията подчертава по-скоро вътрешната борба с греха, отколкото борбата с външни врагове. Идеята за войника е в противоположна посока. Войникът придобива самочувствие и умения в тренировъчния лагер; след това първоначално обучение се предполага, че той е готов за битка. Той се фокусира върху врага, истинската заплаха за живота му. Пилигримът прилича по-скоро на току-що реформиран алкохолик или на наркоман, който избира метода на “шоковата терапия”. Той пъшка, стене, бори се с вътрешните си страхове, пищи, концентрирайки се върху това, което се случва вътре в него. Той воюва със себе си, с плътта си, но не със заобикалящата го среда. Различните алегорични персонажи в “Пътешественикът” са външно представяне на вътрешни врагове: суета, съмнение, отчаяние и т.н. Пилигрим не се притеснява много от външната среда, тъй като само преминава през нея. Войникът, от друга страна, е завоевател и трябва да се интересува от това, което се случва около него.

Може би най-подробният наръчник за пилигрими е “Християнинът в пълно въоръжение” на Уилям Гърнъл – книга от 17-ти век, която посвещава своите 2000 страници на разглеждането на всяко възможно лично изкушение, пред което е изправена душата – с изключение, за съжаление, на изкушенията на бойното поле. Гърнъл не се включва в богословските битки по онова време, които са буквално битки на живот и смърт, и подписва „Акта за уеднаквяване“(Act of Uniformity) през 1662 г., като по този начин си осигурява постоянни доходи като сертифициран от държавата пастор, докато 2000 пуритански служители отказват да подпишат и са изхвърлени от амвоните си, а в много случаи и в затвора. Гърнъл предпочита да живее без значимост и връзка с реалността, воювайки с вътрешните си страсти, игнорирайки външните граждански проблеми на своето време. Колкото и мъчителни да са били вътрешните му битки, този пилигрим е извършил пътуването си през заобикалящата го среда в комфорт и относителна безопасност.

Бойното поле

По бойните полета се стреля. Хората биват ранявани. Не им плащат много, а малкото, което имат, е изложено на постоянен риск. Не могат да разчитат на почти нищо от заобикалящата ги среда. Разчитат на собствения си ум, на подготовка си, на опита си в боя, на системата за снабдяване на армията и най-вече на успеха на командира си. Най-добре изпълненият боен план може да доведе до катастрофа, ако няма подходящ военна стратегия. Залогът е висок, но войникът трябва да действа с вяра, подчинявайки се на командирите си, независимо дали планът е добре разработен. Командната верига трябва да функционира през цялото време, ако изобщо трябва да функционира.

Воините на Кромуел са знаели това, били са почти непобедими на бойното поле. Кромуел е бил военен гений, новаторски кавалерийски офицер и силен водач. Подчинените са се доверявали на военните му умения, изпълнявали заповедите му и свалили британската монархия в средата на 17-ти век. Когато неговата армия е влизала в атака, тя е била истинска армия.

Но след края на войната започва разцеплението. По време на протектората е нямало истинско единодушие по отношение на целите и методите, мъжете знаели какво трябва да правят, за да оцелеят на бойното поле, но в мирно време обединяващият ентусиазъм, както и обединяващият страх от военно поражение, изчезнали.

Същото е и днес, само че днешните християни са алегоризирали езика на битката. Преди християните са кървели и умирали във войните на хуманистичния империализъм, но днес не разбират и дори не признават валидността на легитимната християнска битка. Библейският военен език днес е станал одухотворен и самовглабен. Християните днес не са готови да излязат на истинското бойно поле, тъй като никога не са преминали тренировъчен лагер. Не са годни за война.

В “Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин ясно се вижда, че войната е в ход и християните са дълбоко въвлечени в нея. Същото твърдение се съдържа и в книгите “Преследвачът” на Курдаков и “Измъчвани за Христос” на Ричард Урмбранд. В комунистически Китай преследването след 1949 г. е било още по-лошо, както се посочва в книгата “Врагът отвътре” на Реймънд де Жайгер. Реални битки, реални решения на живот и смърт, се водят ежедневно на реални бойни полета по целия свят. Въпреки това американските християни не могат да разпознаят истинската битка. Дори не могат да разпознаят каква заплаха представлява за тях системата на държавните училища. Те й сътрудничат. Те се съгласяват. Притесняват се за алегоричните битки, а не за реалните. Дали даден окръг разрешава продажбата на алкохолни напитки, или не, е основен въпрос в по-отдалечените места на Юга, но дали да се открие християнско училище или не, не е от интерес за огромното мнозинство баптисти и методисти. Те се борят с розови слонове, докато принасят децата си в жертва на държавата, на Молох, без да плащат за обучение.

“Застреляй комунист за Христос” е лозунг, използван от светските среди за осмиване на християните. Ескалацията на военното напрежение може да стигне до момент, в който може да се наложи американците да бъдат помолени да “Застрелят комунист за Америка”. През този век това се случи два пъти: “застреляй шваб за Великобритания”. Това, което приемаме за национален дълг – служба на хуманистичната държава – смятаме за нелепо в религиозната област. Свещените войни през този век са най-опустошителните, най-свирепите войни в човешката история в името на свещените богове, хуманистичните богове на държавата и партията. Някога от армиите се е искало да влязат в битка в името на трансцендентен бог, а днес цели народи са призовавани към саможертва в името на Човека, Пролетариата и Отечеството.

Командна верига

Това, срещу което се противопоставят съвременните християни, е идеята за командната верига. До известна степен мормоните все още вярват в тази идея, въпреки това се съмнявам, че според техните инструкции всеки мормон има годишен запас от храна за всеки член от семейството. Римокатолиците признават легитимността на командната верига, но повечето от тях практикуват контрацепцията, в пряко нарушение със заповедите на папата. С други думи, дори тези, които казват, че вярват в командната верига, са склонни да признаят нейната легитимност само когато тя отказва да приложи основния закон. Това е век на подчинение на държавата, а не на подчинение на църквата.

Хората ще се подчиняват. Въпросът е коя или кои агенции ще спечелят подчинението на населението. В протестантските среди командната верига е една каша, понеже е орязана (както в баптистките и конгрешанските среди) или защото е станала импотентна (деноминациите). Хората нямат истинско доверие в избраните от тях старейшини, в обучените в семинарията пастори и в дяконите, които разнасят кутиите за дареня. Макар, че някои местни църкви могат да функционират в доста стриктно съответствие с желанията на един динамичен пастор, тази отдаденост обикновено не може да се премине към неговия наследник, което показва, че не е съществувала реална командна верига. Съществувала е само силната личност на един лидер, който може би е отказвал да делегира основни задачи на подчинените си.

Протестантите не са свикнали да упражняват власт, вероятно защото не желаят да признаят легитимността на църковната власт. Всяка църковна йерархия, която се опитва да наложи подчинение на непокорните членове, ще се сблъска с неизбежната конкуренция на друга църква, която се намира на същата улица и която отваря обятията си за всеки недоволен член, който прехвърли членството си и десятъка си (или жалките дарения с, които протестантите са заменили десятъкът). Конкуренцията е твърде силна и тя привежда всичко към най-малкия общ знаменател.

Исус Христос е нашият върховен командир, но Той действа само чрез Своето слово, което безспорно е нашият наръчник. Той обаче има много тълкуватели и малко хора възприемат Библията като истинско ръководство за обучение. В мирновременната армия има твърде много еднозвездни генерали, всички те изграждат своите местни империи, всички ревностно се конкурират със своите колеги и повечето от тях са напълно неподготвени за война. Когато войната настъпи, и началниците, и подчинените разпознават кои генерали са годни да ръководят, а миролюбивите бюрократите бързо се отстраняват. Миролюбивите армии не могат да търпят хора като Патън или дори Макартър, в една реална война не можеш да спечелиш без тях.

Коя армия функционира без командна верига? Никаква. Тогава каква армия е църквата? Поразена армия. Армия, на която се казва, че трябва да претърпи поражение, че всеки знак за победа е илюзия или примамка за последващо поражение, че победата трябва да е на дявола, ще бъде победена. Това е, което днес се казва на съвременните християни и тъй като те не обичат суровите условия на битката, не обичат дисциплината на командната верига и наистина не вярват на преценката на своите офицери, предпочитат да слушат истории за поражение. Поражението оправдава собствената им мекушавост. И тъй като победата на вътрешните битки им е гарантирана (мислят си те), а външната война е просто алегорична (мислят си те), те могат да отхвърлят като нелепа идеята, че наистина трябва да се обучаваме като войници – войници, готови да се бият на множество бойни полета.

Върховният командир

Полевите офицери са многобройни. Това е, което протестантите имат в изобилие. Всички те обаче виждат себе си като генерали, или ако не чак толкова добри то поне се доближават до тях. Тези “полеви офицери” обаче знаят със сигурност, че никой няма да ги последва в битката, така че всъщност няма голямо значение колко добри или некомпетентни са те. Никой не признава, че войната е започнала, защото все още не е реална война. (Професорът от семинарията е лек полковник.)

Вторите лейтенанти, както винаги, са излишни като колчета за палатка, не са много по-полезни. Това са дяконите, семинаристите и презвитерите в църквите, които са човекът-група. Те знаят, че са неподготвени, както и всички останали.

Неподготвените офицери, подобно на учителите в неделното училище, са пренебрегвани от всички. Приема се, че са некомпетентни, но за сметка на това са необходими във всяка бюрократична система. Снабдяваме ги със слаби или повредени материали, не ги обучаваме и ги изпращаме да преподават. Какво да преподават? Ами каквито безсмислици са публикували наскоро фундаменталистите или пораждащи чувство за вина социалистически наръчници издадени от либералите в деноминацията.

Войниците седят пасивно, объркани, без да знаят, че се води война. Те си мислят, че командирите им са наясно с всичко. Те дори не се чувстват призвани да упражняват минимално лидерство, точно това, което техните началници предпочитат.

Доколкото мога да преценя, нямаме стратези. Как ли пък бихме имали? През този век не сме водили истинска война. (Кога за последен път през този век в някоя църква, освен в Мисурийския синод на лутераните, е бил отстранен богословски либерал за ерес?)

Имаме неколцина тактици, които са се специализирали в области като основаването на християнски училища, борбата срещу абортите или създаването на малки активистки или издателски организации, но усилията им не са координирани и те рядко следват някой лидер. Липсват дори комуникации; групите рядко разговарят помежду си.

Ако имаме някакви генерали, никой не ги поздравява, особено онези, които играят ролта на такива.

Войната

Когато настъпи война – преследване, бунтове по улиците, видими атаки срещу християнски училища, закон за конфискация на оръжията, икономически срив – тогава ще се появят истинските генерали. Лидери ще има само тогава, когато последователите видят стратегическата необходимост да ги следват. Когато външните условия направят задължителна командната верига, ще станем свидетели на нейното създаване. Имаме надежден Върховен главнокомандващ. Той знае какво трябва да се направи, за да се победи. Враговете му не могат да победят нито него, нито войските му. Когато командирите, които са способни да ръководят, обединят сили с последователи, които се доверяват на тяхната преценка и които са готови да се жертват, ще видим светлината. Тогава на пазара за книги вече няма да има бестселъри за неизбежността на външното поражение. Психологическите неудачници, които не разбират залозите на тази война, са купувачите на такива книги. Те няма да преживеят първия залп.