Политиката на предопределението Римляни 9:1-20 – Ръшдуни, поучение от поредицата “Политика и свобода”

Източник: Politics and Liberty – Politics of Predestination

(1) Казвам истината в Христос, не лъжа, и съвестта ми свидетелства с мен в Светия Дух, (2) че имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си. (3) Защото аз самият бих желал да съм отлъчен от Христос заради моите братя, моите роднини по плът; (4) които са израилтяни, на които принадлежат осиновението и славата, и заветите, и даването на закона, и богослужението, и обещанията; (5) чиито са и отците и от които по плът се роди Христос, който е над всичко, Бог, благословен до века. Амин. (6) Обаче не е така, като че Божието слово се е провалило; защото не всички, които са от Израил, са Израил, (7) нито всички са деца, понеже са Авраамово потомство, а „по Исаак ще се нарече твоето потомство.“ (8) Значи не децата, родени по плът, са Божии деца, а децата, родени според обещанието, се считат за потомство. (9) Защото това е думата на обещанието: „Ще дойда по това време и Сара ще има син.“ (10) И не само това, но когато и Ревека зачена от един – от нашия отец Исаак, (11) макар че близнаците още не бяха родени и още не бяха сторили нищо добро или зло, но за да почива Божието по избор намерение не на дела, а на Онзи, който призовава, (12) ѝ се каза: „По-големият ще слугува на по-малкия“; (13) както е писано: „Яков възлюбих, а Исав намразих.“ (14) Какво да кажем тогава? Има ли неправда у Бога? Да не бъде! (15) Защото Той казва на Мойсей: „Ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля.“ (16) И така, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, който показва милост. (17) Защото Писанието казва на фараона: „Именно затова те издигнах, за да покажа в теб силата Си и да се възвести Името Ми по целия свят.“ (18) И така, към когото иска, Той показва милост и когото иска, закоравява. (19) Тогава ти ще кажеш: А защо още обвинява? Защото кой е устоял на волята Му? (20) Но, о, човече, кой си ти, че да отговаряш против Бога? Направеното нещо ще каже ли на онзи, който го е направил: Защо си ме направил така?

Децата на мрака често са по-мъдри от децата на светлината. Твърде често децата на светлината избягват да провъзгласяват валидността на предопределението. От друга страна обаче децата на мрака са готови отново и отново да заклеймят тази доктрина като чудовищна. И колкото и да е невероятно, много хора са изненадани да видят как отново и отново тази доктрина е нападана по всички възможни начини.
Наскоро някой ми каза, че му се струва много странно, че професорите в някои университети в Калифорния отделят време в хода на лекциите си, за да се занимават с една напълно несвързана тема – предопределението. Да го окарикатуряват и осмиват. Защо е така и каква връзка има то с нашия свят? Голяма.
Ако анализираме времето от Августин до Калвин и чак до наши дни, ще открием повтаряща се отново и отново много силно политическа мотивация на атаките срещу предопределението и то с основание.

Това, което Павел заявява в Римляни 9, това, което всъщност цялото Писание заявява, е Божият суверенитет, че Бог избира когото иска и над Бога няма закон, чрез който човек може да даде Бог на съд и да каже: “Не! Защо постъпваш така?“ Бог е напълно суверенен. Неговото слово, Неговата природа е законът, чрез който се управляват всички неща. Това е реално престъплението, защото деградира човека, който се е подчинил на предложението на Сатана: “Ще бъдете като богове, като знаете” (т.е. определяте сами) “кое е правилно и кое не”; всеки човек е свой бог – свят, ориентиран към човека, общество, ориентирано към човека, политически и социален ред, ориентиран към човека.

Човекът е същество. Той е дошъл в този свят след него. Той е роден в него. В този момент, намирайки се всред света, в който се е появил, че той е вторична причина, а не първична. И сега намерил себе си в този свят, който не е създал, той има три възможни начина да го разбира.

Първо, той може да заяви, че това е свят на случайността, в който всичко се свежда до хаоса. В тази ситуация човек отрича съществуването на каквато и да е цел, посока или смисъл, в който реално затвърждавате смъртта на всякаква цел и смисъл. Има мислители, които са говорили за върховенството на случайността и са го правили само за да атакуват нашата вяра. Всъщност те не се опират на случайността като своя основна философия. Защото да се уповаваме на върховенството на случайността означава да извършим интелектуално самоубийство. Това е невъзможна позиция! Това е първият начин, по който можем да разглеждаме света като управляван напълно и изцяло от случайността.

Вторият начин, по който можем да разглеждаме този свят, е от гледна точка на Божия суверенитет и предопределение. Това не унищожава нашата свобода. И старият аргумент срещу предопределението, че то унищожава свободата на човека, е най-голямата глупост. Ние не наричаме Божието предопределение по отношение на нашата раса, цвят на кожата, време на раждане, на нашия талант като разрушаващо нашата свободна воля, нашето свободно действие. Никой от нас не е имал право на избор кога да се роди. Не сме избирали родителите си, нито цвета на кожата си, нито цвета на очите си, нито височината, до която ще израснем. Не сме имали избор за тези неща, нито пък сме избирали времето, в която сме се родили. Това не е ограничение на свободата ни, нали?! Смятате ли, че Бог е ограничил свободата Ви, защото сте се родили през 20-и век, а не през 16-и или 22-и? Нито и предопределението ни по отношение на спасението е нарушение на свободната ни воля. Вътрешната ни природа определя това, което сме. Ние сме свободни да бъдем себе си. Тогава утвърждаването на суверенитета и силата на предопределящата сила на Бога, е вторият възможен начин за разглеждане на света.

Първият подход е случайността. Вторият, божествения суверенитет и предопределение, а третият възможен начин е от гледната точка на предопределението от самия човек. Днес предопределението е много популярно учение извън реформаторските среди. Всъщност, по отношение на научната философия днес това е термин, който се използва много често. В предопределението се вярва много широко във всички големи световни центрове, във Вашингтон, в Москва, в Лондон, в Париж и т.н. Те вярват в предопределението, но предопределение от човека – предопределение от планиращият елит, от научните социални инженери. И в края на краищата научният социализъм, проповядван от Карл Маркс, не е нито повече, нито по-малко от утвърждаването, че предопределението е вярно, само че то не е вярно за Бога, а за човека. Човекът е суверен; човекът ще се стреми към властта и ще предопределя всичко. Това е научен социализъм. Предопределението е учение, което днес е в поход, по целия свят в тази си форма. Няма да победите марксизма, който е предопределение от човека, нито ще победите „Великото общество“, което също е предопределение от човека, ако не се върнете към една също толкова фундаментална вяра, но такава, която е истина: предопределението от суверенния Бог.

Сега разбираме защо библейското предопределение е ненавиждано? Защото то означава, че Бог контролира всичко. А тези хуманистични предопределители (плановици) казват, че човекът трябва да контролира всичко. И те не могат да осъществят това, без да водят война с Бога. И така, те могат да изнасят лекция по политически науки, социология или икономика и да излязат с атака срещу Калвин и предопределението, а студентът да се чуди: „защо се прави това?“ Много е ясно защо. Не можеш да утвърждаваш предопределението на човека, без да атакуваш Божието предопределение. Християните не могат да се откажат от тази доктрина, без да престанат да бъдат християни. Всяка атака срещу него е атака срещу Божия суверенитет. Доктрината просто потвърждава, че Бог е Бог.

Освен това християните не могат логично или морално да бъдат социалисти, политически либерали или привърженици на социалната държава. Защото всички тези неща са аспекти на тази огромна съвкупност от вярвания, която си пробива път във всеки аспект на нашето общество, мечтата на разума, мечтата за пълното предопределение на човека от човека от страна на научния елит, на плановиците, на социолозите. Политическият либерализъм, както и теологическият либерализъм, се крепят на една обща основа – суверенитета на човека.

Богословският либерал атакува Словото Божие и казва, че не може да приеме тази доктрина, и продължава „То не съответства на моят разум. А аз утвърждавам, че моят разум е съдия над Словото Божие, за да мога да премина през него и да преценя това, което смятам за валидно за нашето време, и да го приема и да се покланям на Бога по свой начин“ В този случай той е поставил своя разум над Божия, с което в крайна сметка се е обожествил и е казал, че аз мога да определям кое е истинската вяра и аз съм истинският съдия, върховният съдия на това, което представлява истината. Вярвам, че всички можем да разпознаем този богословски либерализъм. Знаем в какво се състои неговата вина. Той е посегателство срещу Бога и Неговото слово, срещу Бога и Неговия суверенитет.

Но политическият либерализъм е същото нещо! Политическият либерал казва, че не ми харесва светът такъв, какъвто Бог го е предопределил. А Учението за предопределението е толкова страшно, толкова грозно учение, защото казва нещо, което е обидно за хуманиста, за плановика, за хуманистичния предопределител. То казва, че Бог прави разликата между хората. Тогава как можеш да съчетаеш това с идеята за равенството? Много просто, то просто утвърждава, че неравенството е вписано в самата природа на вселената чрез непогрешимия, окончателен и суверенен Божи декрет, че Бог е казал, че има разлика, неизбежна разлика между природата на различните хората. Едни са призвани към едно, а други към друго. На други са дадени големи таланти, а на трети – по-малки. И едни са призовани да бъдат съдове за почест, а други за безчестие, едни са избирани, а други за отхвърлени. Осъзнавате ли какво прави тази доктрина с идеята за Великото общество? Осъзнавате ли какво прави тази доктрина с всеки защитник на демокрацията и равенството? Тя разбива позицията му. Тя или трябва да се предаде, или да води война срещу суверенния Бог и доктрината за предопределението. Суверенитетът на човека е нейната основа.

И след като е човека обявен за суверенен, тогава трябва да има единство в божеството, защото основното за всяко истинско богословие е следното: богословие, което няма единство на обекта на поклонение ще се разпадне. Така че независимо от религията ви, дали сте мюсюлманин, християнин, шинтоист или какъвто и да е друг, вашето божество трябва да има единство, иначе вашата система се срива. И ако сте хуманист и утвърждавате суверенитета на човека, ще трябва да утвърждавате единството на божеството, така че ще кажете, че трябва да съберем всички хора от цял свят и да имаме единен световен ред, интегриран ред, и следователно това трябва да бъде ред, който се характеризира с равенство, в противен случай нашето божество, човекът, ще се разпадне.

Истинското християнско богословие утвърждава единството на божеството – три лица, един Бог. В Троицата няма подчинение на лицата. Съществува съвършено равенство между трите лица и в момента, в който го нарушите, унищожавате учението за Троицата. И по същия начин, ако посягате на учението за единството и равенството на човека, посягате на божеството на хуманизма.

Това не е мнение, до което те стигат в резултат на наблюдение. Те стигат до него въпреки наблюдението, понеже ако само да се огледат около себе си това ще потвърди истината на Писанието, че Бог в Своя суверенен декрет е отредил хората да имат различия и различни съдби. Но не, напук на всичко това те притежават фантастична вяра. А за това е необходимо голяма вяра. Когато искаме от хората да вярват в Писанието, ние не подлагаме вярата на изпитание, както правят хуманистите с тяхната вяра в единството и равенството на хората. Но те трябва, иначе ще трябва да се откажат от своята религия – от поклонението на човека, от религията си на хуманизма, от религията си на човека като суверен и като предопределящ.

И те ще трябва да се отрекат от своя етатизъм. Защото само когато отречете, че тези различия имат право на глас, само тогава можете да дадете цялата власт на държавата, за да се опита да поправи тази ужасна грешка и да обедини всички народи, да ги интегрира, и да поправи всички различия. В резултат на това, че не можета да издигнете някои от тях, ще трябва да понижите всички. Ще имате, ако използвам прекрасната фраза на Ван Тил, която е приложима за всяка сфера, “интеграция надолу в празнотата”. Това е политическият либерализъм.

Това е политиката на предопределение на човека от една страна срещу политиката на предопределение на суверенния Бог от друга. Двата либерализма – богословският и политическият – вървят ръка за ръка. Където и да видите политически либерал, макар той да изповядва, че е добър, здрав църковник, богословският либерализъм няма да е много назад. Идва времето, когато трябва да оспорим правото на политическите, както и на богословските либерали да останат в църквата.

Тъй като Бог е суверен, а не човекът, за нас е най-важно да осъзнаем, че служителите в църквата, в държавата, в училището трябва преди всичко да представляват Бога, а не човека. Църквата, разбира се, е монархия, чийто монарх е Исус Христос. Тя е под Неговия закон и не може да има никакво отклонение от този закон, нито един пастор и нито един член няма право да отмени и йота от него. А представителството, което нашият Суверен ни позволява в рамките на църквата, е в граници, твърдо определени от Него. И така трябва да бъде във всяка област. Държавата е длъжна по силата на Бога да бъде християнска. Училището е задължено от Бога да бъде християнско, както и домът и всяка професия. И ние трябва да избираме хора, които преди всичко ще представляват Бога и нас в Бога.

Защото истинска свобода има не в демокрацията, а в богоугодната държава и в християнския ред, където Божият закон се почита и изпълнява, където Божието слово е над и над всички хора, служители и народ, където Бог е нашият Върховен съд и съдия, а съвестта ни е обвързана от Бога и към хората само под Бога и Неговото слово. Защото при демокрацията имате това, което думата буквално означава, правила на тълпата. Няма обжалване извън народа, няма права, освен предоставените от държавата, и човекът се превръща в роб.

Затова е важно за нас като християни, ако искаме да живеем по правилата на политиката на предопределението, да възстановим царските права на Исус, който стои на престола, използвайки стария калвинистки боен зов във всяка област на живота и да признаем, че всяка сфера, която се отклонява от Христос, влиза в робство. Защото първото робство е на греха, според думите на нашия Господ в Йоан 8, а е производно на отстъплението и отстъпничеството от Исус Христос.

Една от областите, които трябва да възстановим много бързо, защото времето е все по-малко, за Исус Христос, е образованието. Образованието, както и всяка друга сфера на живота, е под суверенитет, но на кого? Какво е образование? Неотдавна с интерес прочетох редакционна статия на един учен, в която той определя робството много директно и откровено.

Понастоящем образованието се смята за голямата панацея за всички независимо дали проблемът е социален, икономически, международен или физически, казват ни, че образованието е всичко, което е необходимо. Но образованието е просто робство. Същността на робството е загубата на свободата на избор; да бъдеш принуждаван да научиш нов начин на живот. Същността на образованието е процес да научиш ученика на нов начин на живот, на нов набор от ценности, цели, набор от идеи, които той не е избрал да има преди. “Трябва да им дадем урок” обикновено е означавало намерението да се приложи сила и болка, за да се промени ценностната система на противника. С други думи, възпитание. Израза “да бъдеш научен е пасивен глагол, докато “преподавам” е активен. Накратко, образованието може да бъде панацея. Но процесът на прилагането му не е такъв в действителност, то включва поробване на ученика. Ето защо през вековете войната е довела до толкова голям интелектуален и социален напредък. Тя е изключително образователна. Несъмнено образованието е робство. Но това просто представлява факта, че нищо, дори и робството, не е по своята същност зло или разрушително.

Така просто говори авторът, който не е християнин.
Той го е казал ясно! Образованието е робство посмеем ли да предадем децата си в робство на етатизма? Не сме ли длъжни да дадем децата си на Господ и само на Него? Не е ли християнското училище задължително за християнската църква и за християнските родители? Образованието, каквото съществува днес в държавните училища, се подчинява на предопределението на държавата и въпреки че сме забравили това, образованието, както е започнало под държавна егида в тази страна (а аз съм проследил историята му в книгата си “Месианският характер на американското образование” и съм се занимавал с него и в “Природата на американската система”), е имало две цели, както е било изложено от Хорас Ман и неговите съмишленици.

1. Да унищожи ортодоксалното християнство
2. а се социализира детето, да се въведе социализмът, като се започне от най-основната точка – социализацията на детето.

И как можете да възразите, ако държавата влезе и ви отнеме собствеността и парите, ако вече сте й предали детето си?
Да приемем Римляни 9, суверенитета на Бога, означава, че трябва да признаем Неговия суверенитет във всяка наша институция, включително и в училищата ни, и че имаме задължение да създаваме християнски училища, да изявяваме, че само Бог е Бог и че не можем да си правим никакви изваяни образи и да ги обявяваме за наши господари. Защото робството на Бога е нашата свобода, а робството на човека – самоубийство. А политиката на равенство казва, че детето, човекът, трябва да бъде взет и притопен. Тя настоява да се извърши насилие над човека и над собствеността, над свободата и реда, за да се постигне това равенство и това обединение. А политиката и възпитанието на предопределението заявява, че основата на нашето единство е Триединният Бог. И показва уважение към различията, към човека и неговата собственост, към човека и неговата свобода, като дадени от Бога. И отвъд легитимната власт на държавата, където нито един човек, нито една институция, църква или държава не може да излезе извън определените от Бога граници, според библейската вяра.
Именно упадъкът на политиката на предопределението води до упадък на свободата в тази страна. И ние не можем да се борим срещу политиката на робството, политиката на предопределението от човешките планировчици във Вашингтон и в Москва, ако не се борим срещу нея с истината, със суверенитета на Бога и Неговата предопределяща сила. Именно отсъствието на тази доктрина от амвона доведе до историческия упадък на тази страна. Упадъкът започна най-напред в църквите.
Нашата свобода, както и свободата на Западна Европа преди няколко века, се раждаше от тази вяра. Преди няколко години бях силно развълнуван, когато прочетох за армията на Кромуел – армия, която никога не е губила битка и от която се е страхувала цяла Европа заради дисциплината, безстрашието и смелостта ѝ. Всички те бяха хора, които вярваха в учението за предопределението. Когато тази армия се разформирова, стана нещо забележително, от нея нокой не стана просяк. Всички те, без значение колко са били осакатени, в рамките на много кратко време получиха доходна работа. И аз имах представа за силата на тези хора, когато четях дебатите в армията, богословските дебати, политическите дебати, а политическите дебати се основаваха на тази доктрина, на Божия суверенитет. И разбрах, че тогава и там те са изковавали американската свобода, въпреки че неИ как можете да възразите, ако държавата влезе и ви отнеме собствеността и парите, ако вече сте й предали детето си?
Да приемем Римляни 9, суверенитета на Бога, означава, че трябва да признаем Неговия суверенитет във всяка наша институция, включително и в училищата ни, и че имаме задължение да създаваме християнски училища, да изявяваме, че само Бог е Бог и че не можем да си правим никакви изваяни образи и да ги обявяваме за наши господари. Защото робството на Бога е нашата свобода, а робството на човека – самоубийство. А политиката на равенство казва, че детето, човекът, трябва да бъде взет и притопен. Тя настоява да се извърши насилие над човека и над собствеността, над свободата и реда, за да се постигне това равенство и това обединение. А политиката и възпитанието на предопределението заявява, че основата на нашето единство е Триединният Бог. И показва уважение към различията, към човека и неговата собственост, към човека и неговата свобода, като дадени от Бога. И отвъд легитимната власт на държавата, където нито един човек, нито една институция, църква или държава не може да излезе извън определените от Бога граници, според библейската вяра.
Именно упадъкът на политиката на предопределението води до упадък на свободата в тази страна. И ние не можем да се борим срещу политиката на робството, политиката на предопределението от човешките планировчици във Вашингтон и в Москва, ако не се борим срещу нея с истината, съ са мислели за тази страна, защото са полагали основата на система, която се е основавала на закона, а този закон е бил суверенитетът на Бога и Неговата цел. И бяха готови да кажат за себе си, че може би нямат право да гласуват при определени обстоятелства, въпреки че са били ранени и може би скоро ще умрат в тази война, защото не се интересуваха от човешките права, а от правото, както го е определил суверенният Бог.
Това трябва да бъде нашата прокламация – Исус като цар във всяка област, защото Той е суверен. Той е предопределящият Бог. И това е единственото евангелие, което носи радост – евангелие, което провъзгласява спасителната сила на един действен Бог, който е суверенен. Една от радостите и привилегиите на това учение са тези, че то ни дава възможност да приемем факта, че сме създания, при това грешни създания, и че стоим пред Бога не в нашата праведност, а в праведността на Исус Христос. Ние стоим не поради това, което сме направили или можем да направим, иначе тогава бихме могли да паднем, а в това, което Той е направил, и в това, което е постановил, и никой не може да Му каже “не”. Затова няма нищо на небето или на земята, в живота или в смъртта, нищо на този свят или в нас самите, което да е в състояние да ни отдели от Божията любов, която е в Христос Исус, защото тя не е от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, който показва милост. Онзи, Който не пожали собствения Си Син, но Го предаде за всички нас, как няма да ни даде с Него и всичко даром? Може ли да има по-радостно евангелие?

Нека се помолим.
Всемогъщи Боже, наш небесен Татко, благодарим Ти, че управлението не е на нашите, а на Твоите рамене, че Ти си могъщият Бог, вечният Отец, Князът на мира, че на нарастването на Твоето управление няма да има край. Затова дай ни благодат, Татко наш, като идваме при Теб, да се моилим за нас, човеци, чието дихание е в ноздрите им, да снемем ръце от живота си и да го поверим на Твоето съхранение, да вървим смело напред с увереността, че ако Бог е за нас, кой може да бъде против нас! Да знаем, о, Господи, че Ти си Бог и освен Теб няма друг, да побеждаваме, и да побеждаваме, и пак да побеждаваме силите, които се издигат като малки богове, докато не дойде отново Онзи, чието право е. Укрепи ни, дай ни сили и ни направи смели в службата ни към Теб докрай, за да станат царствата на този свят царства на нашия Господ и на Неговия Христос; в името на Исус, амин.